неделя, 23 април 2017 г.

За баба ми















Не знам защо си мисля днес за баба. 

Много обичах баба. Тя отдавна си отиде от този свят.

Запомнила съм няколко неща от нея.

Щом грейнеше първото пролетно слънце, аз заявявах – днес ще отида на училище с къси чорапи, виж какво слънце е изгряло, а тя неизменно ми отговаряше – от туй слънце нашето магаре умря. Права беше.

Като пораснах, обичах да си говоря с нея и да й споделям – бабо, искам да се омъжа за красив мъж, а тя – красота на рафт не се реди, дете. Тогава не разбирах съвсем точно какво иска да ми каже, но по-късно осъзнах правотата в думите й.

Когото Бог обича, му дава момиче. Права е била. Дъщерите са благословия за родителите си.

Баба е била много красива жена. Останала вдовица на 39 години с три дъщери, четвъртата починала след раждането. Отгледала сама дъщерите си, задомила ги, после ни отгледа нас, внуците и когато се роди сина ми, пак тя дойде да ми помага.


Дали не си се превърнала в моя ангел-хранител, бабо?

Аз все така те обичам.


Това е моята фамилия на снимката. Аз съм с куклата си, седнала в баба, а отзад прави са майка и татко; от двете страни на баба са  двете ми лели, а съпрузите им са отзад прави; не всички братовчеди са родени още. Живеехме заедно и в разбирателство.



Няма коментари:

Публикуване на коментар