петък, 17 септември 2010 г.

Брак


















За брака е писано много - и добро и лошо, и сериозно и комично, забавно и почти трагично. Като започнем с - човек и добре да живее, все се жени.
Щастливите семейства си приличат, но нещастните се различават – всяко е нещастно по своему.
Бранислав Нушич беше казал нещо като – Бракът е клетка. Тия, дето са отвън искат да влязат вътре, а тия дето са вътре – да излязат.
Та и аз на 20 години влязох в клетката.
Не мога да си обясня и до ден днешен защо никой не ме спря. Някой да ми беше казал – малка си още, не бързай, а то всички се радваха – родителите ми, баба ми, лелите, роднините. Все едно съм хванала златната рибка.
-Аууу, какво момче си намерила - добро, възпитано, умно, чужди езици говори! Изпадаха в захлас всички.
Мислех си - аз да не би да съм някоя безмозъчна грозница, невъзпитана...

Когато съдбата иска да постъпим според очакванията й, ни праща любовта.А в любовта винаги единият обича повече.

Ако знаех колко е трудно, нямаше да го направя.
Бракът означава - да ядеш, когато не ти се яде, да излизаш, когато не ти се излиза, непрестанно да правиш неща, които в момента не ти се правят, ама изобщо.
Никаква свобода за личността ми - стремежът за утвърждаване на собственото АЗ почива върху отричането на аз-А на другия.
Докато преведем в синхрон навиците и предпочитанията си, доста време беше необходимо.

Още първия месец си мислех, че това семейство няма да го бъде и аз съм временно тук, но както става често в живота – временните неща се оказват постоянни.

Както е казал финландецът Марти Ларни в „Прекрасната свинарка“ /с което си е навлякъл врагове/ - разликата между мъжа и свинята е, че свинята иска само храна, а мъжът освен храна – и нежност.
С нежността нямаше проблеми. Съпругът ми е любвеобилен – отива да купи хляб – целува ме; връща се с хляба – целува ме; отива някъде – целува ме; връща се – целува ме и ….така по цял ден.
Да, но трябваше и да се храним. Особено Той - нали любовта на мъжа минавала през стомаха. Отначало опитахме с пържени яйца, после с пилешка супа. Бяхме студенти и двамата, нямахме пари. После се оказа, че подсъзнателно съм запомнила как майка ми се вихри в кухнята / а тя е голяма къщовница/ и започнах и аз да готвя.
Имахме приятели, ние „повлякохме крак“ и всички се изпожениха след нас. Едни на други си станахме кумове. Събирахме се всяка вечер и беше весело.
Това ми помогна.
Докато се осъзная и в клетката стана тясно – настани се новородения ни син, та се поотдръпнахме към решетките.
Но със всичко се свиква.
И на приятелите ни им се родиха деца и се събирахме с децата. Ходехме на море заедно.
После стана още по-тясно в клетката – появи се и дъщеря ни.
После вече нямаше място за задна скорост.
И продължавам да си стоя в клетката и до днес.
Вече не ме целува, когато отива за хляб, като се замисля той и за хляб вече не ходи.
Понякога нощем, когато луната се е показала цяла на небето, напускам клетката през едно малка дупчица и отлитам. Където си искам.
Щом слънцето изгрее, пак съм в леглото.

Та … ако искате в клетката помислете добре преди това. Трябва велико търпение.
Поне прочете „Автобиография“ на Бранислав Нушич, глава „Брак“.



Няма коментари:

Публикуване на коментар