Рожденният ден на Хермина

Г-жа Хеми имаше рожден ден.
Навършваше 69 години.
Името й бе Хермина, но всички я наричаха Хеми.
Беше мила жена, с изящен вкус, подвижна и слабичка, с добро сърце и благородна душа и остаряваше красиво, доколкото може да е красиво остаряването.

 Като се замисля, добрите и благородни хора остаряват красиво.

Беше приготвила крехко телешко по ирландска рецепта и бадемова торта „Агнеса“. Тортата знаеше от майка си и беше любима на цялото семейство. Сега покрай добре подредената маса бяха насядали сина и дъщерята с половинките си и внуците. Хапваха вкусно, телешкото се топеше просто, отпиваха от виното и сега идваше ред на тортата и кафето.

-Ома, аз ще нарежа тортата – предложи внучката й Кристина. – Добре, мила и я поднеси после – съгласи се Хеми.
Кристина и Алекс дадоха на всеки торта, донесоха каната с кафе и чаши и седнаха край масата. Имаше и от френския ликьор Арманяк, останал малко в шишето.
Хеми беше щастлива. Най-хубавите й моменти бяха свързани със семейството и децата и сега топло чувство се разливаше в душата й.
Кога стана на толкова години – догодина навършвам 70, кога се изтърколиха годините…Все едно вчера беше на 20 години.
-Ома, ти била ли си влюбена – попита Кристина изневиделица. Темата за любовта я вълнуваше силно, влизаше в пубертета. Алекс само присмехулно я погледна.
-Да, мила, и аз съм била влюбена някога.
Преди 50 години... Спомените я връхлетяха. Първият мъж в живота й – боже, как го обичаше! Беше станала прозрачна от любов и мислеше, че всеки срещнат чете в сърцето й. Какви нощи бяха, бурни и неспокойни, кратки като миг и после дългия ден до следващата нощ. Дишах чрез любовта, мислеше си Хеми, не виждах нищо друго освен него, не се интересувах от нищо друго, освен от него. И после дойде отрезвяването .. и раздялата.
След няколко години Хеми се омъжи, обичаше съпруга си,той вече беше покойник, но не беше онова усещане за летене. Беше спокойна обич, равна, предвидима – по-скоро приятелство.

После разбра, че и той се оженил и имал дъщеричка. Никога повече не го срещна.
На 27-година след раздялата с любовта, случайно се припозна в него на улицата и сърцето й лудо заби. – Нима още го обичам – помисли си тогава - ама че съм луда жена.

Днес всичко беше минало, спокойно анализираше нещата и се питаше имало ли е начин развръзката да е друга. И всеки път си отговаряше – не, не е било възможно.

-Ома, къде си? Не ме ли чуваш? – Кристина отстояваше правото си на внимание от страна на баба й.
В това време телефонът звънна. Дъщеря й вдигна. – Мамо, някакъв човек иска да ти честити рожденния ден, не се представи.
Хеми взе слушалката. – Моля, да? – Аз съм, Хеми - отговори гласът отсреща и тя го позна веднага.
– Искаш ли да се срещнем, да поговорим, аз останах сам в живота – съпругата ми почина. Ти си първия човек, на когото се обаждам.
В главата й запрепускаха мисли като диви коне, а в душата й се запреплитаха противоположни чувства.
- Добре, да се видим – отговори тя.
До утре.

Рожденният ден свърши.

А утре? Какво й носеше утре...

Кога и кой ще измени
на старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?
...............
За старата любов - докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!
Робърт Бърнс

За баба ми

Не знам защо си мисля днес за баба. 

Много обичах баба. Тя отдавна си отиде от този свят.

Запомнила съм няколко неща от нея.

Щом грейнеше първото пролетно слънце, аз заявявах – днес ще отида на училище с къси чорапи, виж какво слънце е изгряло, а тя неизменно ми отговаряше – от туй слънце нашето магаре умря. Права беше.

Като пораснах, обичах да си говоря с нея и да й споделям – бабо, искам да се омъжа за красив мъж, а тя – красота на рафт не се реди, дете. Тогава не разбирах съвсем точно какво иска да ми каже, но по-късно осъзнах правотата в думите й.

Когото Бог обича, му дава момиче. Права е била. Дъщерите са благословия за родителите си.

Баба е била много красива жена. Останала вдовица на 39 години с три дъщери, четвъртата починала след раждането. Отгледала сама дъщерите си, задомила ги, после ни отгледа нас, внуците и когато се роди сина ми, пак тя дойде да ми помага.

Дали не си се превърнала в моя ангел-хранител, бабо?

Аз все така те обичам.


Това е моята фамилия на снимката. Аз съм с куклата си, седнала в баба, а отзад прави са майка и татко; от двете страни на баба са  двете ми лели, а съпрузите им са отзад прави; не всички братовчеди са родени още. Живеехме заедно и в разбирателство.

Имахме куче Бърси

Дъщеря ми беше малка,  когото видяла във вестника, че от еди кой си телефон подаряват немска овчарка на 40 дни. И се обадила. И ние с баща й, какво да правим – качихме се на колата и отидохме на определената среща на паметника Левски.

Кученцето си имаше вече име – Барс. Взехме го и го отнесохме в къщи.

Нямахме и представа от кучета, породи, възпитание, храна, ваксини и прочие, но човек се учи.

На следващана сутрин коридора бе осеян с бомбички от кученцето. Нощта мина неспокойно, то плачеше и няколко пъти ставахме да го наглеждаме, но твърдо решихме да не спи при нас, а в кухнята, където му приготвихме легло.

Да вметна, че наскоро се бяхме прибрали от Германия и бяхме донесли от там берберски мокет с дълъг косъм, от чиста вълна в бежов цвят, в който краката потъват.  Боядисахме стените, застелихме  мокета в хола, така му се радвах, но кратко трая радостта ми. Кученцето първо се изпишка, после си свърши на няколко места работата и мокета стана на петна. После почна да го дъвче и раздърпва в края.

Ние си обичахме нашето кученце, наричахме го  Бърси. Ветеринарят му постави ваксина и изказа съмнение в твърденията ни, че е немска овчарка, но не му повярвахме.

Бърси растеше и колкото и да растеше,  ушите му не се дигаха,  оставаха клюмнали. Примирихме се, че не е немска овчарка, майка му ще да е била изпусната някъде от поглед. Така и не съм сигурна каква порода беше. Беше красиво куче, с дълга козина, бежово-кафяво-черна, симпатична муцунка и кротки, топли очи, разхождащите  се  в парка го харесваха и му се радваха.

Беше толкова любвеовилен, не можехме да му се нарадваме. Толкова любвеовилен, че мъжът от една възрастна двойка в парка понечи да му се порадва и Бърси скочи с кални лапи върху светлото  му яке, което ни докара разправия с жена му. Неудобно.

Колкото растеше, по-голям ставаше сексуалния му апетит. На другия край на парка да имаше разгонена, той я усещаше и хукваше и...няма прибиране после. Другите кучета подушат разгонената, повъртят се, пък тръгнат – нашият не. Върти се, умилква й се, нещо й приказва  и пак разправии със стопанина на разгоненото куче.  Когото му се усмихнеше късмета, трябваше да го чакаме да свърши, че да повтори и то ставаше тъмно в парка и се чудех как ще се прибера, ако аз бях дежурна по разходка. Веднъж се прибра с раздрана муцуна, беше се бил с друг мъжки заради разгонена кучка. Най-често го извеждаше мъжът ми, всъщност  той му позволяваше най-много волности и най-много храна.

Умно куче беше. Понякога го пускахме да излезе сам, той се поразходи около блока и се качи и легне на постелката пред вратата и чака да му отворим.

Стоеше сам в къщи, докато бяхме на работа. Не лаеше  и не виеше като съседското куче, просто пазеше дома ни.

Първата година, когато тръгнахме за морето, го качихме в колата на задната седалка и му отворихме прозореца да му влиза свеж въздух, беше горещо. По едно време поглеждаме, той скочил през прозореца и стои на шосето, добре че нямаше коли в този момент. Да си изкараш ъкъла.

А на плажа си беше жива атракция. Само да влезе някой от нас в морето и той идваше да ни спасява – захапва те леко за китката и те влачи навън към  брега. Хората се събираха да го гледат. Трябваше да го залъгваме, за да можем да поплуваме спокойно, но той винаги усещаше и лаеше, докато не излезем от водата.  Успокояваше  се, когато сме пред очите му, на пясъка.  Сутрин рано  бягаше по плажа и веднъж дигна крак на хавлията на една ранобудна немкиня, добре че тя го прие с усмивка.

Много обичаше да си ляга в мен, когато седна да гледам телевизия, но стана голям - 30 кг  и тежеше вече.

В Южния парк има много кърлежи и бях станала спец по вадене на кърлежи, които не се повлияваха от противопаразитните каишки. След всяка разходка влизаше първо в банята да му измием лапите, изтръскваше се  и лягаше на своето място.

Много си го обичахме нашия Бърси, но си отиде рано, на 11 години.  От сърдечен проблем каза ветеринарният доктор. Един ден на стълбите ни погледна някак особено, с обич  за последно и затвори очи. Погребахме го в Южния парк под една голяма ела.

Дъщеря ми пак иска да  вземем  куче.

Разпети петък

Разпети петък

Бях първи курс студентка, когато една колежка ме заведе в църквата “Покров Богородичен“ зад хотел Родина на Разпети петък. Провряхме се под масата в църквата и най-общо казано, повтаряхме каквото правят другите, защото като 90 процента от хората, не знаехме как да се държим в църквата.

После излязохме на двора.

Там едни гаменчета, търсещи си забавление, носеха змия, жива и се опитаха да ми я сложат на врата.
Аз изпитвам ужас от змии, мишки, плъхове, жаби и всякакви такива животни и само дето не се свлякох на земята.
Запомнила съм тоя ден. С неприятно усещане. Смирена влязох, а не ми прости ли...що ли? Какво ли искаше да ми каже?

От тогава всяка година на Разпети петък ми се случва нещо неприятно – не трагично или необратимо, но запомнящо се лошо.

Нямам обяснение.


Светли Великденски празници!

Малчо

Кученцето се роди в един панелен блок. След него се родиха още две кученца. Стопанинът ги погледна и в следващата минута съдбата им бе предопределена. Остави ги при майка им докато навършат 35 дни и една вечер ги изнесе и остави на различни места из квартала.

Майка им, красивата Сара,  беше изчезнала в парка, докато я разхождаше веднъж и се бяха появили тези смешни кученца. Нито можеше да ги продаде, нито да ги подари, нито да ги остави с майка им. Нямаше избор.

Кученцето се озова на една полянка до един голям блок, според неговите представи. Беше само, уплашено, гладно и трепереше от студ. То жално заскимтя – плачеше по своя си кучешки начин и не спираше.

В това време Мила стоеше в стаята си, с изглед към същата тази полянка и гледаше телевизия.

Тя чу кученцето да скимти, отначало не му обърна внимание, но когато то не спря жалния си лай, излезе да види какво става. – Какво си мъничко, сладко, кой те е оставил? Загубило ли се? – говореше му тя и го галеше. – Потрай малко, сега ще се върна.

За миг кученцето отново остана само и пак заскимтя. Мила бързо се появи с пластмасова паничка с мляко и  старо одеяло. Кученцето изпи млякото и приятна топлинка се разнесе по малкото му телце. Мила го зави като бебе в одеялото, продължавайки да го гали и кученцето заспа успокоено. Засънува топлото тяло на майка си и нежния й език.

Сънувай кученце, утре ще се събудиш и ще разбереш колко са жестоки хората към едно бездомно същество.

Но историята може да има и друг край, нали?

На сутринта едно момче отиваше на училище и видя малкото кученце. Беше се отвило и трепереше в студената есенна утрин, а и отново беше гладно. Момчето имаше добро сърце и чиста душа. Взе кученцето, бегом се изкатери до 4-я етаж, звънна и когато майка му отвори каза - Мамо, това е Малчо. Нали обеща, че ще ми вземеш куче – ето аз си намерих сам. - Дай му мляко, че сега бързам, ще закъснея за първия час.

Майка му пое Малчо, нахрани го, постла му в кухнята и то бързо заспа.

После доброто дете се върна от училище, прегърна своя нов приятел и така се роди чудесното им приятелство, което щеше да продължи дълги години.

Ти кой вариант избра?

Пролетна импресия

Разни мисли

Кажи на една жена, че ти е нужна, че не можеш да живееш без нея -
Кажи на един човек, че има възможности -
Кажи на някой, че може -
Кажи на някой, че ще се справи-
Кажи на някой, че е най-добрият-
И ти си им дал криле.

Толкова е простичко.

Ние всички имаме нужда от поощрение, от добра дума, за да полетим напред.
Наблюдавам кои блогове са най-четени –
тези, които показват красиви места, цветя, градини, пейзажи по света,
обич, любов, добро настроение, смешни ситуации, притчи, приказки .
Тези които утвърждават , тези които те карат да помечтаеш,
да се пренесеш в по-добър свят.
Има информации, за които никой не гласува
Има снимки, които никой не отворя повторно, а са перфектно направени,
но са от неприятни места.
Животът ни поднася всекидневно проблеми, лоши моменти, тъжни неща.
Ние бягаме подсъзнателно от това.
Искаме красота за очите, красота за душите си.